Пътят дотук — и накъде.

Варна, 23.12.2008

Роден съм на 23 декември 2008 г. във Варна. Като малко дете бях пълничко момченце — далеч от образа на бъдещ футболист. На четири години, през октомври 2013-та, майка ми ме записа в отбор „Ливърпул“ Варна, просто защото едно дете трябва да тича някъде. На седем-осем се състезавах и в планинско колоездене — прибрах бронзов и сребърен медал и си доказах, че съм устроен да се боря за резултат, независимо от дисциплината. До първи клас минах през няколко отбора, докато не намерих мястото си в детската школа на Марев Старс. Оттам всичко започна.

Труд, не талант

Четирите години в школата на Марев Старс (2016–2019) ме научиха какво значи да играеш сериозно — много мачове, много турнири, много моменти, в които впечатлявахме. Започнах и индивидуални тренировки, сам, извън груповите, защото знаех нещо за себе си: никога не съм бил талант по природа. Бях дете, което напредва бавно, но сигурно — чрез труд, не чрез дарба. Излизах, когато никой не гледаше, и работех върху нещата, които не ми се удаваха. Точно там се роди принципът, който ме води и до днес: изпреварвам с работа онова, което на другите идва даром.

Първият удар

На Коледа 2019 родителите ми съобщиха, че от януари 2020 ще тренирам с Черно море Варна. Бях притеснен — напусках комфортна среда и позната компания. Едва започнал да се вписвам, светът спря: Covid-19 затвори всичко за три-четири месеца. Вместо да чакам, превърнах карантината в лична лаборатория — тренирах вкъщи, а с баща ми работехме с топката по празните улици на Варна. Излязох различен: отслабнал, атлетичен, по-издръжлив. Мислех, че съм готов за сезон 20/21, но след няколко седмици треньорът каза, че няма да разчита на мен — първият истински тежък удар. Върнах се в Марев Старс с усещане за провал, но не спрях да тренирам сам там, където никой не гледаше.

Първата титла

Зимната подготовка ме върна в Черно море — този път готов, а не просто с надежда. Треньорът ми повярва и бързо станах ключова фигура. Всичко се стече до последния мач — гостуване на Лудогорец Разград за титлата. Бяхме първи с три точки преднина и +2 голова разлика, така че ни устройваше дори загуба с 1:0. Мачът беше оспорван, нерви на всеки сантиметър, но удържахме точно тази разлика. Станахме шампиони. Титлата, извоювана само месеци след отказа, ме научи, че връщането след падане тежи повече от всяка лека победа.

Капитан и първи гол

Следващия сезон бях сред лидерите и капитаните, но титлата се изплъзна — отстъпихме на Лудогорец и завършихме втори. С подготовката за Елитна група U15 дойде нов треньор с изцяло различен стил — за пръв път изпитах наистина сериозна, професионална подготовка. Две седмици преди старта обаче разкъсах връзки на глезена и пропуснах първите седем-осем мача. Колективът се разпадаше отвътре — конфликтът между капитана и треньора разкъса духа, който бяхме градили с години. Върнах се като резерва срещу Етър Велико Търново и само минути след влизането си вкарах първия си гол в Елитната група. Но семейството вече го нямаше — с приятелите ми решихме да се преместим в новосъздадения Фратрия Варна.

Фратрия: ново семейство

Във Фратрия почувствах всичко различно — заради треньорите и защото за пръв път от дълго време тренировките спряха да са бреме. Играехме добре, дори надвихме Черно море (набор 06/07) с 0:1 като гости. В края на сезона играх бараж с по-големите, родени през 2007 за Елитна група U17 — загубихме 3:0 от Дунав Русе, въпреки че ги надиграхме в първото полувреме, а съставът ни беше предимно от момчета, родени 2008 — с година по-малки от съперника. Загубата заболя, но постави ясна цел, която понесох със себе си в следващия сезон. Тук усетих, че мога да обичам футбола отново, а не само да го понасям.

Паралелен път: пистата

Успоредно с футбола открих и пистата. За Виктория Варна се състезавах на 100 и 200 метра и извоювах няколко медала, но най-значимото беше среброто от републиканско първенство U16 в щафетата 4x200 метра — моментът, в който усетих, че скоростта и издръжливостта от терена се пренасят и на пистата. За Математическа гимназия „Д-р Петър Берон“ спечелих два пъти щафетата 5x200 — веднъж в юбилейното 50-о издание — а със същия отбор станах и два пъти шампион на Варна по футбол. Атлетиката не беше отклонение — беше двигател, който правеше футболиста в мен по-бърз и по-силен.

Зонални шампиони

Обещахме си да спечелим баража за елитната група и зоналното — и направихме точно това. Първия бараж отнесохме 5:0 срещу Локомотив Горна Оряховица, втория — 7:1 срещу Черноморец Бургас. Станахме зонални шампиони. В зимната подготовка разтегнах връзки на коляното и отсъствах три месеца — поредното напомняне, че напредъкът рядко идва без цена. Същия сезон, на осминафинал за Купата на България U18, влязох като резерва и минути по-късно отбелязах гол за 1:1, а мачът беше решен с дузпи в наша полза. Бях едва на петнайсет — момент, който ми показа, че съм готов за нива, за които допреди месеци само мечтаех.

▶

Дебют на 16

Новият сезон започна отлично в елитната група U17 — 4:1 над Пловдив 2015. Полусезонът обаче завършихме в долната осмица от шестнайсет отбора. В компенсация дойде дебютът ми в Трета лига с дубъла на Фратрия. Малко след началото на втория полусезон разтежение на ахилеса ме извади за месец, но се завърнах и поведох съотборниците си с капитанската лента. После дойде мигът, за който бях мечтал като малко дете — на 24 май 2025 дебютирах в професионалния футбол срещу Ловеч при победа 4:0. Бях на 16 години и пет месеца — един от най-младите дебютанти в лигата.

▶

Да паднеш и да станеш

Започнах подготовката с първия отбор на Фратрия силно, докато в контрола не разтегнах задно бедро — двайсет дни аут. Едва завърнал се с втория отбор, ново възпаление на аддукторите; в началото едва ходех, а след месец пак бях на терена. На 29 август сестра ми се омъжи — щастлив ден. На следващата сутрин се събудихме с най-тежката новина: дядо ми, човекът, чието име нося, си беше отишъл — общественик, който беше пример за подражание във всяко направление на живота. Часове по-късно играх срещу Доростол Силистра; загубихме 0:1, но футболът ми помогна да понеса болката. Победихме Черно море и Спартак Варна, преди всичко да се разпадне отново — проблеми с ръководството, треньорът напусна, а с него и няколко от нас поехме към Спартак Варна. Обещанията там останаха празни: поведох като капитан елитна група U18 и от първите три мача взехме четири точки, преди тялото пак да поднесе провал — болки в коляното, плъзнали към кръста и стъпалото. Два месеца мъка, но не спрях да излизам на зеления килим всеки един мач. За съжаление не успяхме да се спасим. Най-светлият момент за сезон 25/26 остана обратът срещу Черно море, в който бях ключова фигура.

Да защитиш титлата

Миналият сезон беше най-тежкият в живота ми. А този започна по съвсем различен начин. На 11 юли 2026 подписах с Черноморец (Балчик) като свободен агент и взех номер 18. За първи път от доста време попаднах в отбор, в който имаше стабилност и ясна цел. През миналия сезон Черноморец спечели Североизточната трета лига само с една загуба в 32 мача — 27 победи, 4 равенства, 85 точки и голова разлика 92:14. Да влезеш като нов играч в отбор, който вече е шампион, носи своето напрежение. Летвата е поставена високо от хората, които са били тук преди теб, а от теб се очаква да покажеш, че заслужаваш да бъдеш част от това. Дебютирах още в първия кръг на новия сезон.

Умът на терена

Единайсет поредни години съм отличник — само две без пълен успех — с 5.93. Не вярвам, че образователната система е в крак с бързо променящия се свят, но това не ми е пречило да я побеждавам по нейните правила. В седми клас на НВО изкарах 93 точки по български и 100 по математика — резултат, който ми отвори вратите на Математическа гимназия „Д-р Петър Берон“. В единайсети клас, по време на най-тежкия ми футболен сезон, успях да се подготвя за SAT и го изкарах 1430 от 1600 — сред най-добрите 4% в света.

Краят на една глава

Никога не съм мислил, че ще напиша това. Години наред, щом някой ме попиташе какъв искам да стана, отговорът беше прост: футболист. Играх от четиригодишен — тринайсет години, от първия ми отбор „Ливърпул“ Варна до професионалния си дебют на шестнайсет и до шампионския отбор на „Черноморец“. През 2026 г. реших да се оттегля от футбола.

Футболът ми даде приятелства, спомени, дисциплина и сила — и уроци, които ще нося със себе си, каквото и да правя оттук нататък. Това не е история за мечта, която ми беше отнета. Това е краят на една глава, която изживях с гордост. А сега съм готов да обърна страницата.